Без стон, смирено гасне
дух скършен, спънат кон
батерята свърши
на моя Ериксон

Скелета, 19.12.2003

 

ОПИТ ЗА ЛИТЕРАТУРЕН АНАЛИЗ


С кадифен финес този бележит познавач и критик на родната sms-литература показва убедително поетическо присъствие, повеждайки читателя из болезнените душевни лабиринти на своя литературен герой – създание детински непресторено, уязвимо и необратимо безполезно – поради нарцистичната си себедостатъчност и аристократична погнуса пред всяко съзидателно усилие. С което създава печална, но поучителна илюстрация на значима част от популацията в нашенския ареал.
 
Трогателната искреност на встъпителната теза – «... Без стон смирено гасне...» бележи контурите на инфантилната съзерцателност, на ленивата примиреност на героя с хладното негостоприемство, с кристално-строгата острота на архиурбанизирания свят. И как да подминем тук тръпчивата, опияняваща декадентска наслада от собственото изтляване – та нали зад прочувствено тъжните думи прозира мазохистично задоволство от унижението и пълната духовна (пък и телесна) нищета на литературния герой! Тук сърцеведческият талант на автора е редом с проникновеността на Достоевски за дълбините на човешкото страдание – ашладисано върху стъблото на цивилизационния избор на съвременника!
 
И ако в началото на произведението е изваяно мрачното себеусещане на аутсайдера – изолант, то следващото послание – «... дух скършен, спънат кон...» осветлява болните механизми на неговия генезис. Героят – самотен космонавт в собствения си душевен вакуум, Селкирк на забравения остров на своята изпосталяла душевност – не спира да се терзае – отчаяно, безрезултатно и впрочем – съвсем заслужено, всуе отправяйки безадресните си вопли. Напразен е опитът на «спънатия кон» за себеотъждествяване с величественото страдание на погиващия кентавър. Не мъдрият и силен Хирон е прототип на неговата болка – причината е в печата на впрегатния манталитет, който обществото налага нам, нахлузвайки коравата си сбруя върху интелигентната, капризна, крехка шия на съвременника. А оттам – бягството от кафкианската лепкава атмосфера на това Общество през спасителните пори на неговите локални Дупки става наложително.
 
Колко убедителна е развръзката на мрачната душевна драма! „...Батерията свърши..." – изплаква героят с шекспировска злокобност. Беснеят, бушуват талазите на тази буря в чаша вода! Гърчи се и страда душата – захвърлена в пламтящия пъкъл на своята малокалибрена интрапсихична вселена! И ако не бе апокалиптичният размах в трагизма на литературния герой, бихме полюбопитствали тук подличко: а не е ли свършекът на батерията една евфемистична маска на изсъхващата сексуална мощ на нашия герой? Либидинозната батерия, драги читателю, има своите неотменими габарити и – ползвана или не, тя, уви, неизбежно секва все някога. За срам, тъга и ужас на носителя си. И тогава – низвергнат, оскърбен, погубен – героят, пък и всеки един от нас, с право би стенал под клеймото на жалък, безполезен и безрадостен кастрат! Защото одеждата на сексуалния евнух днес е дори по-заклеймяваща от жълтите роби на клетниците еретици – миг преди ада на огненото аудафе, под злъчния, безсърдечен хохот на тълпата от презиращи ги мачовци... Жадни за тяхното страдание...
 
Финалът на разтърсващата драма е лаконичен, конкретен, ясен. „...На моя Ериксон..." – промълвява героят, достигнал пропастта на своето падение. И не намираме ли тук архетипния стремеж към двойнственост, към протеанска подмяна на същностите, към боязлива мимикрия под палещата жар на взискателното и враждебно общество? И не е ли това пореден тласък в сливането на човека с нещо – по-силно, по-добро и по-вещо? Ако за древния елин спасително убежище е бил образът на кентавъра, то за съвременния нашенец, киборгиански отровен от нуждата да се отъждестява с битовистични фрагменти на баналното си битие, сливането на човека се устремява в посока на неговия gsm – успешно подменящ потребността от контакт in vivo с електронния звук на машината-майка, даряваща закрила от злия, непознат и застрашителен свят. И отново, не е ли този пусти Ериксоновски уред съвремена разновидност на фалическата символика, брулеща изстрадалото его на героя, символика – извираща сякаш из най-дълбоките подмоли на похотливата му душа?
 
Един впечатляващ, разтърсващ поетически шедьовър, поставящ автора сред равни в литературния Олимп – заради безпощадния анализ на последицата от онова фатално разминаване със самия себе си, което, драги читателю, всеки от нас рискува да стори – лакомо вторачен в прихлупения хоризонт на дребното си делнично битуване.
 
с обич - тошко

(ТТ)  

няма коментар

Only registered users can write comments.
Please login or register.

Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.6
AkoComment © Copyright 2004 by Arthur Konze - www.mamboportal.com
All right reserved